Публикации

Солидарността не е колективизъм
Солидарността не е колективизъм

Не звучи ли твърде ретро?! Това ме попита една опитна радиоводеща преди години, когато създадохме „Солидарна България”. И беше  права. В лето 2009-то България и светът бяха зачеркнали думата „солидарност” като левичарска отживелица в епохата на Айн Ранд. Тогава богатите българи гарнираха библиотеката си с нейни тухли, които чуждата публика отдавна бе снесла в мазето. Внезапната любов към графоманката в ерата на кратките форми бе обяснима: Ранд поднасяше морално оправдание на егоизма, от което парвенютата имаха крещяща нужда.

Днес времената са други и „солидарност” е най-употребяваната дума, барабар с „гражданин”. И най-злоупотребяваната! ГЕРБ и Костов плямпат за „солидарност”. Какво му плащаш?! Протестиращите глаголстват по темата. Дори БСП се плесна по челото, спомни си, че май била лява и извади стария жаргон.

Представете си пълен влак. В него млади и стари. По-немощните са се наместили на седалките. Там са и по-увирливите. Правостоящите се държат кой за каквото. По-младите, най-вече децата, дори се забавляват да балансират без да се държат. Когато влакът набие рязко спирачки обаче, всички, без изключение, размахват ръце и се вкопчват в съседа в опит да запазят равновесие. Сетне обсъждат, усмихват се, възмущават се и кълнат машиниста. Това е емпиричното откриване на солидарността. Форсмажорът сближава минорните граждани. Кризата е икономически форсмажор. И унилите довчера българи заговориха за солидарност.

В солидарно общество влакът е тъй устроен, че опората е на една ръка разстояние. В по-примитивни общества хората се гъчкат в безпорядък, в третия свят пътуват и на покрива на вагоните. България посвети прехода на това да демонтира всички ръкохватки, тръби и прочее обезопасители, поради което днес хората се лянкат като желе от плът в пространството на влака.

Преди да кълнем или славим понятието, нека го изясним. Солидарността не е колективизъм. Колективизмът е обратното на индивидуализма. Солидарността е обратното на егоизма. В годините на неолибералната революция егоизмът ни бе пробутван като индивидуализъм. Двете нямат общо. Индивидуализмът вирее дори в диктатура и ражда личности. Демокрацията е естествената му родина. Егоизмът е в гените. Хипертрофира ли, става порок. Неолиберализмът го издигна в идеология. Егоизмът не ражда личности, а консуматорски клонинги. Икони на индивидуализма са, да речем,  Оскар Уайлд и Коко Шанел. Икони на егоизма са Парис Хилтън /помни ли я някой?/ и анонимните юпита от „Уолстрийт”, които си мерят яхтите. Индивидуалността на безсребрения Ван Гог създава „Слънчогледите”, а някакъв егоист от 90-те ги купи за рекордна сума, за да го къта в сейфа си като сигурна инвестиция.

 

Затова не се връзвайте на истериците отдясно, които при думата „солидарност” ви говорят за комунизъм, лагери, Ким Ир Сен и купони за хляб. Припомнете им 80-те, когато в Полша воюваха профсъюзът „Солидарност” и официалният колективизъм на комунистическия режим.

Солидарността не е връщане към колективизма, дефицитите и ченгесарщината, а стъпка към цивилизацията. След като егоизмът ни доведе до безпътица.

Съзнават го навред. Дори у нас. Все още опипом. Практиката на „висящото кафе” е симптом. Билетите по седалките на тролеите също. Премиерът Райков пък подкани богатите към солидарност. Тези, същите, които се замогнаха в мътните води на прехода?!  Дори е трудно да се засмеем.

Изграждането на солидарни връзки е генерален избор на едно общество от осъзнати индивидуалисти. Българското не е такова. Но и сега има серия стъпки, които могат да предложат опори на пътниците в разлюления от кризата влак. Волунтаристки мерки, а не покани към бизнеса.

Най-напред възстановяването на прогресивното облагане. С плавна и гъвкава скала, след детайлен анализ на структурата на доходите. Не урбулешката, като БСП, която предлага от 10 на 20%. Необлагаемият минимум се подразбира.

О, ужас: приемането на данък лукс. Не с методите на Оланд, които стресираха богатите, а с умерен процент, като първа стъпка към цивилизоване на бизнеса. Капиталите ще избягат, биха възразили някои. Къде? В Кипър!? Може би другаде. Но все по-несигурно. Защото доминото на офшорките май потегли.

Активирането на фонд „Гарантирани вземания”. Той стои пълен, но не функционира. Може би защото 50% от надзорния съвет е съставен от работодатели.

Превръщането на майчинството от рисков бизнес в пълноценна професия. Без расистки задни мисли.

Снижаването на ДДС върху няколко стоки, гарантиращи екзистенц-минимума. Загубените за бюджета пари със сигурност ще са по-малко от онези, които ДДС-мафията и бездруго източва.

Нормативен контрол над ценообразуването на детските стоки, където се вихри очевадна спекула. Същото и с лекарствата.

Но това заприлича на предизборна програма, а е само статия. Думата ми бе за солидарния консенсус. А списъкът всеки може да допълни сам.

 

 

Иво Христо е журналист, преводач и блогър.

Основател на „Солидарна България”.

Член на ОС на ИСИ.