Публикации

Преди няколко дни прочетох кратка дописка в Mediapool (а както се оказа това е било новина и в много други медии), която гласеше следното (показвам я и придружаващата я картинка):

„Полска компания за мобилни услуги, ползваща бренда Heyah, махна рекламата за новата си тарифа с образа на Ленин, предадоха информационните агенции, цитирани от ББС. Мултимедийната реклама предизвика вълна от възмущение от страна на държавни и неправителствени организации. […] На рекламния постер на компанията е изобразен Ленин, който държи червено знаме с новите цени и тарифи на оператора. […] Лукаш Камински, ръководител на Института за национална памет, разследващ престъпленията на комунистическия режим в Полша, написа, че рекламата “безотговорно опошлява” престъпленията на съветското ръководство и страданията на жертвите. Той добави, че е опасно Ленин да се представя в положителната светлина пред младите хора.“

Първоначално ми стана много смешно, както защото самата визуална реклама е смешна (и като идея, и като образност), но най-вече защото ми се стори смешно да се реагира по такъв начин днес, през 2013 г., на образа на Владимир Илич (1870-1921). Почти сто години, откакто се е пренесъл в един по-добър свят, но очевидно образът му продължава да всява ужас… в Полша. Малко по-късна престана да ми е смешно, дори ми стана малко страшно. Защото осъзнах, че в някаква ситуация, в бивша комунистическа страна и настояща членка на Европейския съюз, една официална инстанция, в случая „Института за национална памет“ си присвоява правото да казва, какво е то „безотговорно опошляване“, когато става дума за сатирична реклама (със сигурност е сатирична). Ако двадесет и пет години след падането на Берлинската стена сме се докарали дотам, очевидно има проблем. При това голям.

Преди няколко години по време на демонстрация, полицията в София арестува младеж, привърженик на движението „Че Гевара“. Обвиниха го в пропаганда на нацистки символи. И понеже трудно свързвах трудно Че Гевара с нацизма, още в началото на този инцидент реших, че тук има някаква очевидна грешка. Младежът е носил плакат, на който е било изписано „НАТО“, само че в буквата „О“ е била вписана хитлеристката свастика. Очевидно е било, че посланието му по-скоро е трябвало да се разбере: „НАТО действат като нацисти“. Критика на НАТО, но в никакъв случай не и пропаганда на нацистки символи. Обвинението, разбира се, не успя, но случаят остави незабравим спомен за изпълнения на поръчка дори с цената на тъпоумие. Все едно да подозираме американските генерали в криптокомунизъм, защото, за разлика от българските, не се отказаха от петолъчните звезди по пагоните си. Вероятно защото знаят, че пентаграмът (петолъчната звезда) е военен символ от времето на Римската република. Но да се върнем към полският пример.

Преди няколко години БНТ, след протест на Светия Синод, премести в по-късен час излъчването на филма на Мартин Скорсезе „Последното изкушение на Исус“. За мене това беше смайващо. Откъде накъде Синодът ще казва каква да е програмната схема на телевизията. Сякаш сме по времето на патриарх Евтимий. Та същото и с полската реакция – забележете, „на държавни и неправителствени организации“, според съобщенията на медиите.

Шегите със символите на комунизма, дори бих казал с неговите „свещени крави“, започнаха по времето на перестройката на Горбачов (1985-1989). Това беше част от сбогуването с комунистическия режим (онзи, от съветски тип, който ние сме познавали). Какво ли би сполетяло днес (в Полша) руския художник Александър Косолапов, ако би дръзнал сега да представи знаменитата си работа от 1991 г. „McLenin’s“? Вероятно щеше да бъде принуден да я оттегли и сбута накъде в кьошетата на ателиетата си, ако не и да я изгори. Последното дава добра идея – за какво са градските площади, ако на тях не си направим удоволствието да изгорим неприемливи изображения или картини. Звучи познато, нали?

Излишно е да казвам, че името „Ленин“ продължава да бъде част от градската топонимия в много градове на Западна Европа – в Източна това отдавна вече не е така, с изключение, може би, на някои градове в Русия. Вярно е също така, че и в много от западноевропейските градове напоследък името на Ленин е заменено от други имена – новото време напира и смяната на имената го следва. Това се случва и в Париж, и в Рим. Но в повечето случаи няма някаква особена драма и във всеки случай има допитване до обществеността. Както е вярно, че в никакъв случай няма намеса на официална инстанция, която да постановява, дали е допустимо Ленин да се изобразява в публични реклами.

В Парижкото предградие Баньоле във Франция общинският съвет решил да преименува улица, носеща името на Ленин, на Ленън („Джон Ленън и Йоко“ е официалното предложение). Но ето как един блог на зелени активисти представя тази промяна на Ленин в Ленън (http://www.bagnoletenvert.com/article-22189765.html).

Смешно е нали? Надявам си никой от гледащите това плакатче да не изпадне в правоверната ярост на полския Институт за национална памет. Който очевидно „не банализира“ сатирата и не си представя, че най-добрият, а и вероятно най-интелигентният начин да се разделим с миналото си, ако не искаме то да се завръща, е именно смехът. Успеем ли да се присмеем на собствените си исторически идоли (нашата история е пълна с такива), винаги ще останем роби на същата тази история. Затова историкът Николай Генчев (1931-2000) беше толкова недолюбван както от властта, така и в кръговете на професионалните историци – не на последно място и заради смешната история на България с която се прочу. Затова така се отнасят не малко днешни историци (ще добавя и политици) към „Чудният свят на древните българи“ на Румен Даскалов – заради гротеската и сатирата, съдържащи се в тази иначе основана на огромно количество източници книга.

Мислех си, че колкото повече се отдалечаваме от момента на падането на Берлинската стена през 1989 г., толкова по-малко ще се влияем от „страховете от комунизма“. Излъгал съм се – полският случай доказва обратното. И все пак…

През 2006 г. в Букурещ на улица Schitu Magureanu видях билборд – реклама на предприятие за производство на бои и химикали. Изобразяваше европейското знаме и комунистическото знаме с разменени емблеми. Беше необичайно, разбира се, малко смайващо, но всъщност смешно.

Добре че полският Институт за национална памет не е погнал авторите и на тази реклама. И все пак, дали румънците имат по-малко основания да се сърдят на Ленин от поляците? Съмнявам се. Н горният пример само показва, че изглежда румънците имат повече чувство за хумор, отколкото поляците (поне от онази част на поляците, които са се възмутили от смешната реклама.

В „Името на розата“ героите на Умберто Еко търсят (наред с многото други неща) загубеният, както изглежда, труд на Аристотел за смеха. Не е случайно това въображаемо търсене на този въображаем текст. Твърди се, че смехът е изключително човешко качество (именно качество, а не просто характеристика), онова, което ни прави именно човеци. И ако не умеем да се смеем, губим нещо от човешкостта си (трудно се съставя такава дума!)

Сериозността е вменявана в задължителна публична добродетел само при диктатурите. Защото диктаторите не обичат смеха, освен ако самите те не се смеят. Затова сериозността е и толкова осмивана, от такива като Оскар Уайлд (The Importance of Being Earnest, 1895). Затова и не възнамерявам да завърша този текст сериозно, като кажа например, колко ултраконсервативни, авторитарни и безмозъчни са забранителите от Полша. Както и всички техни последователи от Централна и Източна Европа и навсякъде другаде. Нито пък ще кажа, че въпросът тук не до чувството за хумор, а до борбата за символическата власт – кой да има правото да казва авторитетно, кое е правилно и кое не по отношение на интерпретациите на историята. Ще завърша с смешката на Христо Комарицки от в. „Сега“ по повод на новите руски граждани. Надявам се само, че никой чувствителен към комунизма и неговите опасности гражданин няма да се притесни от позоваването на знаменитата скулптура на Вера Мухина „Работник и колхозница“ (1937).

Антоний Тодоров е един от учредителите на ИСИ. Член е на Общото събрание и член на Програмния съвет на ИСИ. Преподавател в Нов Български Университет.

Настоящият текст е публикуван в блога на автора (http://antoniytodorov.wordpress.com ) на 18.01.2013г.