Публикации

Прадядо ми е бил роден в гръцка Македония и избягал със семейството си през 1903 г. Записал се доброволец в Балканската война и загинал, не от куршум, а от тиф. Гробът му и до ден днешен остава неизвестен. Оставил е вдовица на 20 години с три деца, сред които и майчината ми баба. Разказвам тази история, за да подчертая, че Балканската война е белязала силно семейството ми. Но това не ми пречи, напротив, да смятам за неприемлива истерия потокът от изявления заради отказа на мнозинството в общинския съвет в Кърджали да обяви посмъртно за почетен гражданин на града ген. Васил Делов.

Нека възстановим малко хронологията. Агения „Фокус” (21 октомври 2012 | 13:05) писа: „ред паметника на освободителя на Кърджали генерал Васил Делов бяха поднесени венци и цветя… Венци и цветя поднесоха кметът на община Кърджали инж. Хасан Азис, председателят на Общинския съвет Раиф Мустафа, народните представители Цвета Караянчева и Димчо Михалевски, областният управител Иванка Таушанова, почетният гражданин на Кърджали проф. Николай Овчаров, представители на институции в областния град, граждани. Сред хората, дошли да се преклонят пред освободителното дело на генерал Васил Делов, бяха бившите кметове Димитър Богданов и Румен Димитров, общински съветници от всички политически сили в местния парламент.” Същата агенция на същата дата (21 октомври 2012 | 12:10) пише и следното: „Общинските съветници в Кърджали не приеха номинацията на освободителя на града ген. Васил Делов за почетен гражданин”.

А ето и реакциите: „Поведението на съветниците от ДПС е скандално, то води до изкуствено противопоставяне на хората в региона, сее разкол и хвърля сянка върху юбилейната стогодишнина, обругавайки името и делото на човека, военачалника и патриота генерал Делов”, се казва в декларацията на ГЕРБ. “Подмяната на историческите факти при освобождението на града, свързано изцяло с името на българския военоначалник, е израз на дълбоко неуважение към българската история”, протестират в своята декларация съветниците от БСП.  (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=981614) Имаше и още реакции – на „Атака” и ВМРО, чийто смисъл беше в това, за се забрани ДПС като противоконституционна партия или да се разпусне общинския съвет в Кърджали. Изобщо – бурна реакция, която обаче издава нещо, за което дори и не искаме да се замислим – как разказваме в ХХІ век българската история. Но това, да ме прощава Ботев, е „смешен плач”, пореден залп от „засегнати на национална чест и достойнство”. Които толкова бързо и толкова мащабно се мобилизираха, за да „дадат отпор на поругаването на националната история”. Истерията стигна дотам, че прозвучаха заплахи: който посегне на „нашата история”, посяга на националната сигурност. Ако сме честни към себе си – това е провокация, от страна на онези, които знаейки, какви ще бъдат реакциите на ДПС в Кърджали, са направили това предложение пред Общинския съвет. Както и на онези, които предложиха ген. Дилов за посмъртно удостояване с орден „Стара планина”. Питам се, за какво това ни е нужно сега? Че да почнем с орден за Аспарух, Крум и т.н. Тъкмо няма да се чудим, какво да правим с евентуален бюджетен излишък, а защо не и с фискалния резерв – един орден струва някъде към 2 000 лв.

Отдавна знаем (всъщност само ако сме чели достатъчно), че историята никога не е била, не е и няма да бъде просто разказ за онова, което се е случило някога. Тя е разказ за нашето днешно разбиране за миналото. Затова тя е всъщност наука за настоящето. Но това последното вече е станало банално. Както е банално случилото се наскоро след оповестяването на доклада „Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове за подготвителното и основното образование”.

Масовите реакции, както по интернет форумите, така в медиите и от средите на политиците, тогава и днес, бяха еднотипни – заклеймяване на „посегателството над българската история”. От  тях човек разбира, че „искат да махнат Ботев и Левски от учебниците”, „искат да редактират текстовете на класиците на литературата”, „искат да променят дори фолклора”, „поругават национални светини” (както Мишо Шамара). В предишния случай се наложи  министърът на образованието да успокоява народа, че нищо такова не може да се случи. Днес управляващата партия пише гневни декларации срещу „поругаването”, подхваща наказателни производства срещу „поругателите”, гневно осъжда трима младежи, затова че са дръзнали да се снимат с портрети на исторически личности, вместо да ги почитат като икони (дали когато бършат и праха по тях не ги „поругават”?). Би било много смешно, ако всъщност не е страшно – нещо ми напомня с ужас за една манифестация, иначе представена за спонтанна, отпреди 1989 г., когато в София възмутена тълпа викаше под прозорците на неколцина дисиденти „предатели”, защото бяха дръзнали да се противопоставят на „възродителния процес”

Когато прочетох въпросния доклад, реших, че съм прочел нещо друго, когато се върнах към многобройните заклеймяващи го публикации. Най-вече защото онова, за което го критикуват, съвсем не е основното в него, пък и там съвсем не става дума „да се махнат Ботев и Левски”, нито да се редактира онова, което те  са написали ТОГАВА. Целият смисъл на този доклад е, какво ДНЕС се пише върху Ботев и Левски, как днешните учебници обясняват техните текстове и какво избират да представят най-вече от тяхното творчество или живот.

„Да кажеш, че Левски е смутител на обществения ред – не знам каква по-голяма гнусотия може да измисли човешкият мозък” (това заявява тогава Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО). Сещам се и за по-големи гнусотии. Но в случая се чудя, защо ли османските власти са търсили, задържали, съдили и обесили Левски – не е ли защото е създал мрежа от революционна конспирация за подготовка на въоръжено въстание? Пък той самият,  за да запази другите от организацията, поема изцяло върху себе си вината за това („Сам съм, други няма”). Това, обаче, е само един от примерите на критиката на доклада, сякаш това е толкова важно, че да бъде дори дискутирано. Можем да го приемем да несъобразителност на някой от авторите, но чак пък „гнусотия”.

Всъщност въпросът е съвсем друг – как днес да разказваме историята на България и да изучаваме българската литература така, че да бъде смятана за истински своя от всеки един днешен български гражданин, бил той българин, турчин, ром, евреин, арменец или руснак. Въпросът е, как ДНЕС да разказваме за Шипченската епопея така, че да не насаждаме настроения срещу днешните български турци? Как ДНЕС да разказваме за Априлското въстание и за съпътстващите го кланета и насилия без заедно с това да внушаваме чувство на вина у днешните български турци и мюсюлмани? Как ДНЕС разказваме за Балканската война. Иначе няма защо да се учудваме на следния постинг в един форум: „Та да се изясни до кога в БГ парламента турци, наследници на тези, които са заклали и мой прадядо в планината по време на зверското потушаване на Априлското въстание, ще взимат управленчески решения, важни за нас!” (постингът е подписан, но ще спестя името на автора, както и на медията).

Днес отбелязваме Балканската война, най-вече с военни церемонии – отбелязваме „победите на българското оръжие”. И наивно се питаме, защо такива отбелязвания не се споделят ентусиазирано от съседите ни, да не говорим, защото това е по-важно, от нашите сънародници български турци. Те какво научават от това – че са от онези, които са загубили, че не са „като другите”, че носят някаква вина за случилото си? Кога ли ще сме в състояние да отбележим Балканската война съвместно с нашите съседи? Няма да е скоро, защото за тях това са Балканските войни (двете), а за нас втората, Междусъюзническата, е катастрофа. Защото дори днес повечето от нас живеят в ХІХ век и не искат да забележат, че днес не можем да разказваме по същия начин историята, както тогава. Е, някои припомниха, че в българската армия по време на Балканската война е имали и български турци. Ами тогава защо не издигнат в Кърджали паметник на някой от тях? Същевременно се разказват историите за мнозина българи, които тогава са били мобилизирани в османската армия и са дезертирали. Дори и днес, „около 300 военнослужещи доброволно са се определили като представители на турския етнос, а около 140 – на ромския”, както гласи официален доклад на МО (http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=963530, 14.07.2011 12:59). От 35 000 души, това прави за турците по-малко  от 1%, а за ромите по-малко от 0,5%. Да се сещате за някой генерал с турско име? За нас и днес „чужденците” са виновни, затова и във Википедия ще прочетем, че „на 17 юли 1393 г., в следствие на предателство, извършено от чужденец, пребиваващ в Търново, градът бива завладян”. Няма как да е иначе – щом е предателство, не може да е „истински българин” (макар и да става дума за ХІV век). Ето затова мисля, че продължаваме масово да пребиваваме в ХІХ век и това дори да не ни прави впечатление. Именно заради масово споделяните предразсъдъци – те са убеждения, за които не се питаш дори, откъде са влезли в главата ти.

Нима не виждаме, че е проблем, когато в учебниците на масовото образование има стереотипи и обидни квалификации по отношение на хора и групи от хора по различни признаци? Проблем е и е добре, че такова национално проучване е било поръчано. Жалко, че в последвалата олелия то няма да може да накара отговорните за учебниците инстанции да се вгледат по-внимателно в тяхното съдържание. Никой не иска да се „махат” или редактират Ботев и Вазов, но дали можем да изберем, какво да цитираме от тях в учебниците? Защо вместо „да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище:” да не е „Но… стига ми тая награда/ – да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода”. Трябва ли да даваме ДНЕС пример с Вазовото „Тук мяркат се пред твоя взор / и се кръстосват безразбор: / и мюслиманин добродушен, / и грък фудулин и лукав, / и българинът малодушен, / и македонец честен, прав, / и работливият арменец, / и образованият френец, / и анадолец груб и прост, / и мръсний, лошав арнаутин, / и спекулантинът чифутин, / и чер арап със сплескан нос”. Просто е добре за си даваме сметка, че не всичко, написано от „класиците” през ХІХ век е приемливо за нас днес, в ХХІ век. Все пак, те не са писали Библия, а литература и могат да бъдат както селективно цитирани, така и критикувани и обяснявани, но най-вече от днешната ни гледна точка.

Стереотипите са мъчна работа, именно те създават онази идейна среда, в която млади и стари безкритично отправят обидни квалификации, склонни са бързо и без особена  организация да се настървят срещу ромите, турците, дори и чернокожите от собствения им отбор. Всичко това идва именно от явните или скритите обидни квалификации, които се срещат и в учебниците, и в медийните публикации, дори в заглавията на файлове, публикувани в сайта на Президентството, както, разбира се, и в церемониите отбелязващи „българските победи”. Стереотипите буквално бликат около нас и ако не съумеем да се преборим поне с най-опасните за нашата гражданска общност в България, ще продължаваме да живеем в ХІХ век и никога в ХХІ.

Антоний Тодоров е един от учредителите на ИСИ. Член е на Общото събрание и член на Програмния съвет на ИСИ. Преподавател в Нов Български Университет.

Настоящият текст е публикуван в блога на автора (http://antoniytodorov.wordpress.com ) на 25.10.2012г.